Дрехата на българката - нейната градина
Дрехата съпътства човек от епохи, надали някой през днешния ден се замисля къде е нейното начало, то е забулено в загадка и тайнственост, както и самото Сътворение. Според Битие първите хора в наличието на Божеството не са имали потребност от облекло. Техни облекла са били хубостта и съвършенството, онази първа непорочност, непознаваща същността на злото, грозотата и срама, това първично положение на самодоволство и цялост в наличието на Славата. Отпаднал от Нея, индивидът се оказва гол, малоценен, непълен, смъртен и незнаен. Дрехата с изключение на 
за топлота приема онази духовна функционалност да покрие тази липса, да придаде приключен, повсеместен – Славен тип, възпоменание за парадайса. Множество метафори свидетелстват за този феномен: ”Облечен в действие и величие… Облекло на наслада ”. Дрехата се явява като един спомен, сурогат на първичната Слава и великолепие на индивида. Красивата дреха е белег на достойнство. Затова по обичайното облекло на българката са изобразени претекстове повтарящи мита за Сътворението, а празничните и обредни премени ни впечатляват с великолепието на царските носии.
Дрехата с изключение на за топлота и хубост има и своето знаково значение. Тя е притежател на информация за личността и определението на индивида, за неговия избор, за това какъв е или какъв желае да бъде. По това по какъв начин е облечен човек може да се дефинира неговата същина. Може да се съди за личностните му качества, за интелекта, за самочувствието или неналичието на такова, за равнището на неговото достолепие. В тази теза е поговорката: “По облеклата те посрещат – по мозъка те изпращат ”, както и другата сходна на нея: “Можеш да направиш единствено едно първо усещане ”.
Дрехата е външен израз на вътрешния свят на индивида. Обикновенно това става интуитивно и неосъзнато. Просто човек се облича следвайки настройката на средата, в която се движи и гледайки, се стреми да й подражава. Друг пък се пленява от някоя известна персона и обличайки се като нея, се надява посредством външната форма да одобри и личностните качества на ”звездата ”. Което има своята логичност – човек се трансформира в това, което следва и облеклата са признака, претенцията, която заявява пред света. Дрехата в този случай се явява девиз, декларация за кредото на носителя си. Но един съзнателен човек, намерил и определил себе си, своята ценностна система, човек, който държи да бъде самият той, а не някой различен, следвайки своята неповторима характерност, може да съобщи себе си и своите личностни постижения изцяло осъзнато посредством избора на своето облекло и външен тип, разчупвайки общоприетите фешън трендове или в противен случай, подбирайки тези от тях, които обслужват неговата нужда за уникалност. В един миг неповторимият човек осъзнато потегля да търси външен израз на тази уникалност. Пример за това са известните всемирски персони – ”звезди ” – търсещи по-особено и специфично- неповторимо облекло. Нещо повече, един осъзнаващ себе си човек, който е приел избрани полезности би могъл да употребява езика – „ кода ” на облеклото, с цел да ги съобщи пред хората, да им проговори, да предизвика в тях търсене и приемане на същите полезности.
Изследвайки образците на родния ни фолклор, ние виждаме, че нашите предшественици са познавали мощ за влияние на облеклото и неговия знаков код. Наред с невероятната хубост и хармония на костюмите им празничното облекло е натоварено с дълбока символика и мистицизъм. Традиционното облекло на българката е знаково в две направления.
1. Код ориентиран към социума, към обществото. Чрез детайлите, формите и цветовете, или неналичието на такива дамата афишира обществения си статус – дали е мома, избраница или булка, дали е плодна, или е към този момент бабичка.
2. Код, система от знаци и знаци, предопределени за влияние – заклеване на невидимите сили – зли или положителни.
Новата дреха – ново име, нова същина
За символизма на облеклата, за тяхната невероятна мощ да заявяват смяна в индивида приказват и традициите на предците ни. Всяко ново начало като кръщене, прекосяване от детство в моминство, сватба, гибел е съпроводено с нов тип дреха. ”След сватбата и очистителната молитва на 40-я ден дамата е посочена към този момент невяста, буля и приема за свое име, произлизащото от личното име на мъжа й (Тодорица, Николица). В ход е един от най-големите преимущества на човешкия символизъм -наименуването, с което се отбелязва не някакъв нов човек, а същият в едно ново отношение ”. Задомяването, прекосяването в дома/рода на мъжа е връх в живота на дамата и отбелязването му става посредством голям брой знаци, най-ярък, от които е венчалната носия – най-пищна, най-богата – най-гиздава и от към количество детайли на облеклото, и от към везбена орнаментика.
Друг категоричен образец за връзката ново име – нова същина – нова дреха в нашето минало виждаме в смяната на облеклото на революционерите от Априлското и Илинденско-преображенското въстание. “Въстаническите облекла, сходно на сватбените, са невероятни празнични облекла по две аргументи: преди всичко, тъй като се набират с цената на забележителна финансова инвестиция, а на второ – тъй като по предписание остават неупотребими отвън подтекста на мотива, за който са особено са ушити. Тази еднократност на използването е признак за хубавичко връзка, съществуваща сред облекло и събитие, сред самостоятелния акт по преобличане и общественото деяние, което то маркира. Революционната униформа има колкото утилитарна, толкоз и знакова функционалност – измежду главните й цели е и възвестяването на преображението на тога в свободен човек. Актът на 
преобличане утаява в себе си чертите на характерен “ритуал на прехода ”, маркиращ замяната на една лична същина с друга – посредством изоставянето на ежедневното облекло за сметка на революционно въстаниците се разграничават от битовото държание и заявяват приемането на нормите на героичното битие. Този преход постоянно е в допълнение емфатичен от знакови дейности, гарантиращи потъпкването на делничното битие – метафора, подлежаща на буквализиране:
“Всички към този момент бяха на крайник, облечени по хъшовски и въоръжени, а личните ни облекла бяха разхвърляни повърхностно по земята, които всеки тъпчеше из краката си, като в тях да се заключаваше робското ”. Григор Григоров
Дрехата – пресътворяване на света, промяна на материята, от безпорядък към космос - Подобно на доста аспекти от битието на българите, сътворяването на дрехата е обред, богослужение, повтарящо мита за Сътворението, в който от първичната сурова материя на хаоса (в дадения случай платното) посредством култивирано деяние се извлича, подрежда, съшива новата дреха. Забелязва се прилика и с различен международен мит – мита за трансформацията, посредством противоположните дейности на разчленяване – кроене, рязане на една материя и пресътворяване, съшиване, възкресяване се реализира нов великолепен тип – към този момент дреха (мита за Орфей, Дионисий, Озирис, Христос).
Дрехата – територия на дамата, нейната градина - Дрехата на българката се явява нещо доста персонално, най-личното пространство до степен на слепване. Прави се прилика с дома, с територия, която се маркира и огражда сходно на къщата. Декорацията по всички отвори дава отговор на вратите и прозорците – горната дреха – външен двор, ризата – най-интимната част, сходна с най-вътрешната стая на дома, престилката – врата, която пази най-сакралната част на женското тяло – нейната вътрешност.
Името на женското облекло е носия – носи се на тялото - Празничното облекло се назовава одеждa. Ежедневното се облича, а с премяната се пременява. Премяната е обвързвана с обичайните празници и е с очебийно ритуален темперамент. Най-ярко се откроява костюмът на млада омъжена жена /младата булка/, включващ цялостния комплект – цялостна одеждa.
“Делничната дреха се явява на първо място движимост, празничният костюм – преди всичко знак. В резултат се основава не просто движимост, а неестествен културен знак. Знак, код, означаване, семиотика, споделяме неща с облеклата, които избираме да носим. Може да бъде прочетено като текст, знакова система, “комплексен знак ”. Радослава Ганева, ”Знаците на българкото обичайно облекло ”
Ризата – небе за българката
„ …с тънка ризка копринена, и шарена и писана, и на игла изнесена, и с мъниста онизана, на гърди й ясно слънце, на плещи явен месец, по поли й дребни звездици ” Коледна ария
Ризата се явява като най-долната дреха, или първата – основeн детайл в облеклото на дамата, който е присъщ за всички етнографски групи от популацията по българските земи. Различават се най-общо две разнообразни кройки. Най-широко публикувана е правата кройка – туника, крои се от прави части без извивки. Тя е постоянно дълга до глезените, с необятни и отворени в края ръкави и най-често щедро украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. Другият тип риза, който е относително по-ограничен и се среща най-вече в Северна България, е бърчанката, с по-сложна кройка, набрана по врата и ръкавите. Тази риза има стойност на горно облекло през лятото и е изключително богато украсена с везба, най-много по пазвите, ръкавите и от към гърба. Ризата обладава най-голяма сакрална полезност, първостепенно значение измежду надарените със свръхестествена мощ детайли от облеклото. Непосредствено допира кожата. Ризата е свещена за момата и булката, подготвя се персонално или е ритуален подарък – знак за роднинство. Самото й разработване от изтъкаването до украсата е обред, магическо създание, пресътворение – модел на света. Откриват се детайли на галактически възгледи зародени от най-дълбока античност. Ризата с галактически знаци е измежду най-често употребяваните илюстрации на женското изкуство.
Цветовете: Ризата се създава от бял ленен или конопен плат. Символиката на белия цвят е общоизвестна. Бялото е цветът на светлината, на непорочност, непоквареност, непорочност, истина, божественост и святост. В българския фолклор белият цвят е знак на мъжкото и небесното. Освен като цвят ризата е знак на достолепието на дамата, нейната мощ, нейната святост, нейната чест. Доказателство за това са митовете за ергени, които съумяват да откраднат ризата на самодиви, като с това им лишават силата и ги принуждават да станат техни невести, само че единствено до тогава, до момента в който съумеят да си върнат ризата.
Материята: Изработена най-вече от лен и коноп, епохи наред считани за чисти материи – небесни, способни да се възпроизвеждат от семена, митологично свързани със Сътворението, с качествена характерност на “горния свят ” и “мост за парадайса ”. Не инцидентно в другите древен текстове светии и ангели се явяват в ленена дреха, а съгласно еврейския закон най–долната дреха на свещениците също наложително е от лен.
Шевиците: Бялата риза е богато орнаментирана с бродерия по всички краища и прорези и даже по съединителните шевове, като това не е само за декоративна декорация. Тези орнаменти са система от знаци със характерно значение за предотвратяване на дамата и нейната дреха – мощ, като алегорично ограждат нейната „ територия ” със знаци – стражи, които да водят война и я пазят от злите сили на хаоса – разрушението и гибелта. Други 
знаци пък са натоварени с функционалността да приканват положителните сили за благослов на всичко обвързвано с живота и чадородието – една от най-свещените функционалности на дамата.
”Всеки детайл от празничните и ритуалните дрехи е също тип йерофания. Истинско духовно изкуство е приготовлението на кукерските костюми, както и чеизите и премените на булките и облеклата на момците. Всички те са извезани и украсени с орнаменти и изображения, които намираме и върху най-древните артефакти по нашите земи, по златните тракийски съкровища, керамиката, храмовите комплекси. Тези свещенни знаци са йероглифната връзка на взаимоотношение с невидимите същества, населяващи света на тракиеца и до през днешния ден. Богатството на орфическата нематериалност е минала във всички занаяти и техните творби. Такива шарки намираме в домашните одеала, завивки, килими, и други сходни покъщни плетени одежди и тъкани. Същите стилизации следим и в погачите и в доста други украси на дома ”. Цветан Гайдарски, “Тракийският орфизъм за напреднали ”.
Изображенията са с голямо многообразие, затрудняващо класифицирането им. Най-общо се разделят на растителни, скотски, човешки, геометрични. Като знаци всички те имат място до международното дърво, включени са в порядъка на сътворението и действието на света, галактическия мит – безпорядък – небе – земя – слънце – звезди – време –растения – животни – човек – дом.
“Преобладаващо е потреблението на 3 цвята – бяло, алено, черно. Бялото и аленото са свързани с мъжкото и женското начало, с небето и земята в заветен брак по сред си. Тяхната “мартеница ” – живият живот е в съпротива с черното – което дава отговор на отвъдното ”. Радослава Ганева.
Символизмът на аления цвят, най-широко употребен в декорацията на шевиците, е обвързван с кръвта – живот, с войната, с огъня и с яростта Божия, в националните вярвания е със мощно предпазваща (воюваща) функционалност против разрушителните сили на хаоса и гибелта. От друга страна аленото – аналог на кръвта, е което влива живот и зачева, заради това най-изобилно е потреблението му при невестинските премени, и понижава или напълно изчезва при облеклата на старата жена.
Горна дреха
Горната дреха се явява втори слой, след ризата като нормално повтаря силуета на туниката. Има няколко разновидности на горната дреха – сукман, сая, двупрестилчена и еднопрестилчена дреха. Различни са версиите за произхода на всеки от тях. Женския сукман е втора туника от вълнен плат през зимата и конопен през лятото, с дълги прорязани ръкави. Има сходни белези сред сукмана и облеклата на ктиторите изобразени в църквите в Земенския, Боянския и Кремиковския манастири. В българската научна литература има мнение за тракийския генезис на диплестата форма на сукмана – наслоение на вълнената дреха над хитона като израз на авторитет и богатство. Саята също повтаря силуета на туниката на ризата, само че е напълно отворена начело. В кройката й още веднъж личат следи от привичните за античните траки високи странични цепки. А по отношение на двупрестилчената носия (пола на парчета), за нея се смята, че е най-старата сватбена дреха в Източна Европа и е знак на изобилие.
Изработена от по-груба и топла материя – най-често вълнено сукно, в цветове тъмни и контрастиращи на ризата, само че има и светли в някои региони. Дори се смята, че в началото горната дреха също е била светла, само че потъмнява под въздействията на непознатото господство. Украсата още веднъж е най-богата по ръбовете и отворите. В визиите на българина вълната принадлежи на земята, има значение на защитна граница сред световете. Вълненият конец участва в другите обреди. Вълната е ориентирана към външния свят, принадлежи му – тя е в обредна съпротива на лена и конопа, съпричастни към небето и слънцето. Външните елементи на ризите, които са на показ също са богато покрити с бродерии най-често с вълнен конец. Както по форма, по този начин и по украса горната дреха и ризата се припокриват, дублират или допълват. В повече от случаите най-ярка е декорацията върху горната женска дреха. Използва се освен кръстовиднта бродерия, само че и доста други украшения, като ширити, гайтани, дантели, обшиване със сърма, копринени или кадифени ленти, пайети, мъниста, монети и други
Престилка
Елемент допълващ втория слой облекло. Тя е един от най-сакралните детайли, наред с ризата. Ярък знак с подчертана обредна функционалност и обществен знак за общността. В някои региони е и знак за принадлежност към даден жанр, самобитен герб на рода. Произхода й е незнаен, една от теориите е, че произлиза от парче тъкан или кожа, пришито за пояса с чисто вълшебен функционалности. Според различен разбор, този тип облекло дефинира обществения статус на дамата – чисто женски признак. Според трети – произходът й е като ритуален знак в лазарското и венчално облекло – стенна живопис от църквата “Рождество Христово ” в Арбанаси от 1649 година Предназначението й е най-много знаково и декоративно, доколкото тия две функционалности могат да бъдат разграничени. Изработена 
е най-често от вълна. Богато орнаментирана – с разнородни детайли, повтарящи тези на ризата, само че по-ярки и изразителни.
“Всяка шарка има свое алегорично значение. В тия шарки българската стопанка показва вярата национална, в тия шарки се изричат наслада или тъга, тия шарки демонстрират какво се проси: изобилие, мощ, благополучие, живот, здраве, забавление, обич, с една дума с шарките се съставлява една молитва, написана със символически белези ”. Д. Маринов, края на 19 век.
Характерни за нея са ресните “плетеница ”, мъж и жена прегърнати и означаващо сговор в къщата. Същото следим и при мартениците. Тази част от облеклото е измежду най-ярко показаните знаци на женското начало, еквивалент на женската вътрешност, обредната й роля е като врата, която затваря пътя към дома – вътрешност.
Пояс
Елемент с изключителна значимост – именуван е ключ на главния състав. Разделя образно дрехата на човешка връхнина и долница. Горната част е обвързвана с небесната същина, долната – със земната. Отново виждаме прилика със международното дърво. Както от практична позиция, по този начин и чисто знаково в средновековния свят на българина поясът е наложителен и в никакъв случай да не се смъква,,неопасани християни не се позволяват до причестяване ”. В напътсвията на папа Николай към Борис І (9 век), се открива и смисъла му като знак – ”трябва да изпълнявате това условие /използването на пояс/ не безусловно, а в нравствен смисъл, тъй като в описанията на отците поясът се използва като метафора на живеенето в непорочие ”. Носенето на женския пояс е знак за морална непорочност, във фолклорните вярвания единствено самодивите вървят “разпасани ” и несплетени. Поясите са с разнообразни форми и украса и метод на направа, като се обрисуват три съществени групи: 1. Тесни и дълги колани – пъстри, на линии, геометрични нишки; 2. Широки пояси – също дълги, неведнъж увиващи се, ярки, едноцветни или вид кенар; 3. Късите колани с пафти – с шарени колани, тъкани и извезани, носещи името зунка – дъгата.
Декорацията – геометрични, растителни детайли, най-често изображения на лозата, дъгата. В националната лирика дъгата се дефинира като ”пояс на Господа ”. Поясът е претрупан с доста символичност, при дамата е обвързван с изобилие и сполучлива бременност. Благополучната бременост се обезпечава посредством всекидневно носене на пафтите, подарък от годежа – “да ги крепят до момента в който са бременни ”, при което се носят смъкнати долу ниско, с цел да “държат ” плода. При металните пафти се следи мощна последователност от тракийските ковани златни и сребърни съдове, и като технология, и като стилистика. Най-често се срещат извитите във форма на херувимски-ангелски криле, и тия с кръглата форма наподобяваща слънца – съществени знаци от тракийското ни завещание. Същата последователност се следи и при металните украшения.
Наблюдавайки чудните носии, завещани от нашите майки, разчитайки тяхното обръщение с мистичния език на знаците, ние се допираме до вътрешния свят, до душата на българката. Нейно облекло е желанието за непорочност и святост, нейн блян е любовта към обичания, поради който е подготвена да смени и име и бащин дом, само че над всичко това е кулминационната точка на нейния живот – зачеването, раждането и опазването на чадата – чадородието. Плод на този героизъм сме и ние, нейните наследници, оживели измежду вековната експанзия към рода, народа и вярата ни и дано се окажем правилни на традицията, опазила и дарила ни с живот и българска идентичност.
Инфо: www.eklekti.com
